Къде ми са детските книжки, кажи ми мой прашен сандък? Закусиха сивите мишки с вълшебните букви – язък!

Димитър Стоевски

        Издателство "Колибри" стартира нов сайт  www.dora.bg, който е много приятен и  би могъл да е чудесен за родителите при избора им на детски книжки. Хубаво е да има такива сайтове. От издателството определят целта на сайта така:

"Мисията на www.dora.bg е да радва малчуганите, но и да помага на техните родители, настойници и учители в процеса на възпитание и обучение – страницата лансира богатия опит на утвърдени професионалисти в сферата на педагогиката, психотерапията и семейното консултиране като Стив Бидълф, д-р Томас Гордън, Франсоаз Долто, Мириам Сежер, Найджел Лата и д-р Фицхю Додсън.

Заглавията от поредицата в помощ на родителите и детските книжки на издателство „Колибри“ се отличават с качество на съдържанието, привлекателен дизайн и балансирани цени. Много от четивата са одобрени от МОН като подходящи за обучение и развлекателни дейности в български детски градини."

Прекрасна страница, книжките са с прекрасни илюстрации, но ми стана тъжно, че единственото българско участие към момента е "Чудният роман на Кум Лисан" от Димитър Стоевски с побългарена версия в стихове на чуждестранни басни. 

Къде са ни съвременните български приказки, къде са ни българските илюстратори и художници? В никакъв случай не съм против чуждите култури и запознаването на децата с тях, но си мисля, че за всяко българско издателство трябва да е чест да издава предимно български приказки за българските деца. Не мисля че трябва да се впускам в разсъждения защо мисля така, четящите тези редове са достатъчно интелигентни и могат да направят връзката между децата, бъдещето на България и бъдещето на културата й. 

Последният еднорог

Омагьосваща

Питър С. Бийгъл

"Понеже само за магьосника светът тече безспир, изменя се без граници и винаги е нов. Само той знае тайната на промяната, само той знае, че всички неща са затаили дъх в копнеж да се превърнат в нещо друго, и тъкмо от това всеобхватно напрежение черпи силата си. " 

   "Последният еднорог" е една омагьосваща четящите ми сетива приказка; тя е красива история, нежна метафора, копнеж и жажда за красивото, сънуван и пленяващо разказан сън, тя е Лебедово езеро, арията Casta Diva, картините на Моне. 

   В това пътешествие на магичното е събрано толкова много, от мъката по преходното, през интелигентния хумор до докосването от еднорог. А когато те докосне еднорог никога няма да останеш същия, винаги ще търсиш следите му, ще вършиш такива дела, които биха го зарадвали и от време на време в очите ти ще проблясват зелени листа, ще бълбукат потоци и ще притичват малки животни. В тези минути или секунди ще се протягаш към безсмъртието, към истинската, непостижимата за нас хората свобода и ще громиш червените бикове по пътя си.

   За мен тази история не е фентъзи и някак си не се вписва в това, което сме свикнали да очакваме от жанра, светът в книгата не е мащабен, епичен, липсват многобройните раси и оригинални магии. "Последният еднорог" е една приказна метафора на живота, тихо докосване до смисъла, безсмъртието уловено с периферен поглед, или просто изкуство от най-красив вид. 

   Стилът е интересен и нестандартен, преводът е повече от прекрасен, а най-удивителното е, че приказката е наситена и с хумор, което уравновесява стремежа към мъдруване и философстване и ни връща на земята. Все пак, дори когато  препускаме с еднорози, ние си оставаме най-вече хора. 

   Много ми се иска да напиша още неща, дълбокомислени и гръмки, иска ми се да убедя повече и повече хора да я прочетат. Трудно е да се намерят думи, особено, когато става въпрос за такова произведение. Наистина това е само една приказка, но тя е толкова актуална, многопластова и истинска, колкото е и животът. Нима в живота няма Червени бикове и управници, които са изгубили желанието на сърцето си, защото са го постигнали? Такива, без копнеж, които ни предлагат само пустоща на собствената си ограбена и продадена душа? Нима няма страхливци, като жителите на Хагсгейт, които правят властта им възможна? 

  Недейте да махате отегчено с ръка, не си позволявайте да казвате - това са детски приказки, реалният живот е много по-сложен. Не ставайте част от онова самодоволно мнозинство, което свиква с лошотията в живота ни и я оправдава със сложния живот и борсовите индекси. Не пренебрегвайте тази малка, но ценна книжка, отделете време за нея и тя ще ви се отплати с истинско докосване от еднорог и с проблясъка на зелени листа в очите ви. 

Вижте още отзиви: 

Фентъзийното място на Ана Хелс 

Shadowdance

Първи впечатления от последно прочетеното 

Портокаловото момиче

Омагьосваща

Юстайн Гордер

 
   Юстайн Гордер е писател, чийто светоглед особено много ми допада. Изключително ми е приятен начинът, по който ме вдъхновява неговото творчество. Това не е първата му книга, която ми доставя подобно удоволствие и аз смело бих го препоръчала на всеки, който обича да човърка живота, който има смелост и достатъчно разум за да задава повече въпроси, отколкото приема отговори. Авторът е колекционер на чудеса, разказвач на съвременни приказки, в които магията не е измислица. Всеки може да открие магията на Юстайн Гордер, ако успее да погледне през неговите очи и да съзре чудото. Това чудо е малко тъжно или по-скоро много тъжно, но и вдъхновяващо. Ако го откриете навярно ще намалите часовете, които прекарвате във фейсбук, пред телевизора или в дилеми трябваше ли Парис Хилтън да влезе във вип брата или не трябваше и колко пари взе за тая работа.

   Разкошна книжка, която обаче има един основен недостатък. Разказват се прекалено надълго и нашироко фантазиите на главния герой по отношение на тайнственото портокалово момиче. Това наистина е една забавна част от началото на всяка любовна връзка, когато въображението рисува умопомрачителни картини по отношение на новите непознати и тайнствени любим или любима. Но за мен Гордер е преекспонирал тази част до степен да досади.  

   И въпреки това ще сложа книгата сред омагьосващите ме, защото съм впечатлена от това как Гордер успява да пише за младите, за тези, които навлизат в живота. Той не ги съблазнява с жълти монети и лъскави мъниста. Не ги манипулира с фалшив морал и не им диктува истини. Това, което ги подтиква да направят е да отворят широко очи и да видят, че ако потърсят наоколо ще открият вселена от загадки, провокира ги да пораснат и надскочат тесния хоризонт на ежедневието, амбицира ги да бъдат личности. 

Това не е книга за нихилисти. 

Но определено е книга за порастването, отговорността и любовта, за магията да си жив.

П.П.
А ако някой се чуди какво става с Вакантен пост, не ми е интересна и не мога да я дочета. Няма да пиша за нея.

Самира

На рафта

Боримир Дончев-Борей

       Наскоро имах едно дълго пътуване с влак и за моя щастлива случайност се оказа, че компания ще ми прави "Самира" на Боримир Дончев. Красива еничарка, османска шпионка, която умопомрачително се въплъщава във всякакви роли - на кадъна, на венецианска куртинзантка, на артистка от пътуваща трупа, фаворитка на султана и дори сподвижница на български хайдути. 

Книгата е изпълнена с приключения и еротика, жените са красиви, мъжете попадат лесно в мрежите им, а битките са жестоки. Какво повече може да иска човек, когато е принуден да се клатушка с часове в допотопните вагони на БДЖ?

Идеята на книгата много ми допадна, увлекателна е, напомни ми по нещо за "Тримата мускетари", любимо четиво в юношеските ми години. Е, има го усещането за недостоверност на някои места, но Боримир успешно се е справил с трудната наистина задача да лавира между толкова разнообразните превъплъщения на героинята си. Все пак това е роман с претенция предимно да забавлява и целта определено е постигната. 

За мен най-скучната и съшита с бели конци авантюра бе в замъка Раухенщайн, но ако човек се абстрахира от желанието да търси кусури ще съпреживее премеждията на Самира без мрънканици като моите. Смело мога да препоръчам книгата на всеки любител на приключенската литература и с нетърпение очаквам продължението, защото разбрах, че ще има такова!

Интервю с Борей

Самира в Книгозавър

Самира в bulevard

Самира в Книголандия 

Госпожица Печкарска

На рафта

Тоон Телехен

  Това е дневникът на едно малко момче, което описва своите фантазии за насилие и отмъщение. Илюстриран е с по детски нарисувани картинки на насилие и отмъщение. И е вик за помощ. 

  Трудно ми е да пиша за тази мъничка книжка. Признавам си, че в началото погледнах с известно безразличие на нея. Защото не е нищо особено, защото е написана почти така, както наистина би я написало едно малко момче. Защото не е преливащата от невероятния хумор на Твен - „Приключенията на Том Сойер“, не е увлекателната и пълна с фантастични преживелици поредица за Хари Потър, защото е обикновена. 

  Но колко обикновено може да е насилието над деца? Все още помня как по-палавите момчета от нашия клас се изпращаха при зам. директора откъдето се връщаха със зачервени лица и сълзи в очите. 

  Насилието над деца съществува, наранените детски души също, както и мечтите за отмъщение. 

  Слагам я на рафта си за да ми напомня, че децата са уязвими, и това, че аз не посягам да ги нараня, не означава, че същото се отнася и за всички останали. Не знам дали бих могла да опазя децата си, но знам, че съм длъжна да направя каквото е по силите ми за да го направя. 

  Трябва да има такива книги. 

  Благодаря Ви, Тоон Телехен!

Вижте още отзиви:

Точица

Книгата във фейсбук

Магнатите

На рафта

Алекс Капус

"Не съм сигурен дали всеки човек има своето призвание, а още по-малко, дали действително е желателно всеки, а в това число влиза неминуемо и всяко чудовище - да го последва. Но зная, че има хора, чието съществуване се концентрира в една голяма мисъл, една идея - и че те залагат всичко за осъществяването й, - например премахването на робството в Африка, измерването на Земята в нейната цялост или вникването в най-дълбоките загадки на Космоса. Или пък създаването на дамски чорапогащник, който да не пуска бримки. За такива хора никой не трябва да се жени, защото нищо не може да ги отклони от целта им и те изискват от себе си и околните големи жертви. Но човек може да им се любува - на вундеркиндите, както и на талантливите-тези, които упорстват пред капаните на живота и в един момент смелостта им ги възнаграждава с големи, нечувани до този момент дела. Поучително и утешително е да бъдем свидетели на живота на тези хора, които поне отчасти успяват да останат верни на самите себе си. И тъй като необикновеното дело е същината на всяка вълнуваща история, не мога да си представя по-голяма радост от това да хвърля поглед в миналото и да потърся техния произход." Алекс Капус

  Винаги е интересно да надзърнеш в чуждата съдба, особено, когато става въпрос за успели и богати хора, създали цели империи от нищо. В „Магнатите“ сбито, кратко, но и увлекателно са представени биографиите на десетима индустриалци, създателите на:

• вкусните шоколади „Линд“,
• обувките „Бали“,
• бульоните „Маги“,
• „Йегер-Льо Култър“ - прочутите швейцарски часовници,
• „Нестле“, които за мен са най-познати с нес кафето си, но стартират бизнеса си с първата висококачествена, приготовляема с помощта на преварена вода детска храна,
• Банка „Лой“, швейцарска банка,
• „Хофман - Ла Рош“ производител на лекарства,
• Браун-Бовери, които изграждат електроцентрали,
• Топеното сирене „Гербер“ и
• баснословно богатият търговец на оръжие „Бюрле“.

  Някои от тях постигат целите си с тежък труд, с постоянна борба и заплащат висока цена за делото на живота си. Докато за други съдбата е по-благосклонна. Те се озовават в точното време, на точното място и съумяват да се възползват от това. Всеки от тях обаче носи в себе си един по-особен дух, една упоритост и вяра във възможностите си, откривателски плам и несломима увереност в правотата на пътя, по който са поели. Това не са хора, които плуват по течението на живота. Те тръгват срещу течението, създават правилата и преобръщат предначертаната си от обществото съдба. А заедно с това променят съдбата и на света.

  Удивително е самочувствието им, с което преобръщат планини. Ето, какво заявява Чарлс Браун, който успява да пренесе електричеството на големи разстояния, в заника на живота си:

„Бих могъл да бъда всичко – музикант, скулптор, художник – навсякъде бих станал голям човек“.

  Но не на всеки от тях животът протича гладко. Успехът на Нестле се дължи на лична трагедия, Бюрле не е добре приет в средите на цюрихското общество и кървавите му пари са обект на тежка омраза и люти клетви, а Льо Култър е невероятен изобретател, ала слаб търговец и финансовите проблеми често го следват по петите.

  Парадоксално е също така, да научиш, че една цяла фармацевтична империя се дължи на сироп за кашлица, който освен, че е вкусен не помага с нищо - нито за кашлицата, нито с превенция против туберкулоза и простудни заболявания, както е бил рекламиран. Но благодарение на сладкия си вкус завладява света.

  „Магнатите“ е една много приятна и интересна книжка, която с удоволствие слагам на рафта си. Пълна е с още много интересни факти и някой ден, когато ги позабравя, с желание бих си ги припомнила пак, защото Капус е посипал вътре и от солта и от захарта на живота, запознавайки ни с необикновените съдби на тези господа.

Още отзиви: 

Необмислени желания

Сянката

В ъгъла

Сибин Майналовски

               Какво да ви кажа за "Сянката"!? Много съм объркана, защото определено не мога да я сложа на моя рафт и причината е най-вече в това, че убийствата - плод на мъжки комплекси, извращенията и кръжовадните котки не ми допадат особено. Ако имаше повече разкази като "Симбиоза", "Джонатан и звездите", "Третият закон на Толкин" щях да й намеря местенце, защото Майналовски определено има бъдеще като писател и смятам, че му предстоят успехи, особено ако задълбае повече в психиката на героите си. Лично на мен ми е по-интересно да чета за хора, които успяват да се съхранят, да се преборят със страховете и миналото си, които намират вътрешна сила да преодолеят слабостта, и въпреки понесената болка и предадените надежди продължават напред. Струва ми се прекалено лесно - с чука по главата или пориш с ножа и кой- откъдето... Обичам, когато литературата носи послание, дава на читателите смисъл, задава въпроси и води към отговори. Разказите, поднесени по начина, по който са разказани в "Сянката"  задават едно  много повърхностно послание, а именно - да, аз станах убиец, но за това са виновни Пенка, Мимето и Цура, щото са кухи кифли. 

 Естествено това е мое мнение и никой не е длъжен да се съобразява с него. 

           Отдавна се канех да се запозная с творчеството на Сибин и определено не съжалявам, че се сдобих със сборника, но има разминаване в допирните ни точки. Иначе има интересни, много интересни идеи, но защо не ги развива на повече страници, с повече характер в героите?

        Държа да подчертая, че причината да я сложа в ъгъла се дължи основно на тематиките, които избира Майналовски, т.е. в моя телевизор. И ако някога реши да смени посоката ще се радвам отново да прочета нещо от него. 

Вижте и други, много по-положителни отзиви:

"Сянката" в the DARK CORNER

"Сянката" в ART 

"Сянката" в ЛитАгит

ЕМАНЦИПИРАНА МАГИЯ

Омагьосваща

Тери Пратчет

  Ето, това е книгата, която няма как да не получи ревю във Вещерския книжен рафт, защото става въпрос за вещици. И още повече за Баба Вихронрав.

  Освен това всяка вещица е феминистка, както всяка феминистка е вещица (ако не разбираш, попитай първия срещнат мъж, пардон магьосник, и той ще ти обясни по-подробно;)). А на нас вещиците ни се налага да „сритваме“ мъжките задници надничайки от кухнята, докато готвим, чистим и дундуркаме поколението. Сражаваме се с метли вместо с помпозните магьоснически жезли, а когато покажем, че можем и знаем, се сблъскваме с най-могъщата мъжка, пардон магьосническа магия за невидимост – спират да ни виждат.

Ако все пак ни видят, не ни чуват.

Ако ни чуят, снизходително заявяват, че не ни е тук мястото.

Е, как тогава да не се еманципираш и да не тръгнеш да разбиваш статуквото с главата напред, особено ако си млада и можеща като Еск!?

  И така, осмият син на осмия син се оказва не син, а дъщеря и започва една бъркотия по пратчетовски, която е безкрайно забавна, увлекателна и дори някак уютна. Това предполагам се дължи на Пратчетовия талант да изгражда героите си и Света на Диска така, че да ги заобичаш моментално, въпреки пародийния им характер.

  В първия момент след като прочетох книгата, останах леко разочарована от финала. Очаквах по-сериозен сблъсък и екшън. Искаше ми се да викам: - давай Еск, давай, покажи на тези твърдоглави, надути магьосници какво наистина можеш!

 Впоследствие осъзнах, че Пратчет е прекалено мъдър за подобен холивудски сценарий. В крайна сметка, когато човек приеме себе си и заживее в хармония както с качествата, така и с недостатъците си, разбира, че няма нужда да се доказва по женски или по мъжки, наши и ваши, Левски и ЦСКА. И тогава по естествен начин се слага начало на сътрудничеството. А уверявам ви, сътрудничеството на Баба Вихронрав с Архиканцлер Прякоцеп не е за изпускане. 

Ревю за Еманципирана магия в Книголандия

Ревю за Еманципирана магия в lammothsblog

Ревю за Еманципирана магия в kaka-cuuka.com

Ревю за Еманципирана магия във виртуалната библиотека на Николай Василев 

Мравките

На рафта 

Бернар Вербер

„През няколкото секунди, които ще са ви необходими, за да прочетете тези четири реда:

— на Земята ще се родят 40 човеци и 700 милиона мравки;

— на Земята ще умрат 30 човеци и 500 милиона мравки.”

Из „Мравките”

    Винаги ми е бил интересен животът на насекоми като мравките и пчелите. Още от часовете по биология в училище. Намирам ги за удивителни и невероятни създания, за една от големите загадки на живота и срещата ми с „Мравките” на Вербер бе направо като срещата ми с парче торта след дълга и изтощителна диета. Изгълтах книгата на един дъх и възкликнах – „Ле-ле-е, този човек е мравка!”

   Само като го възприемам като мравка, мога да си обясня невероятните описания на мравешкия свят и тотално схематичните и неправдоподобни герои хора, които населяват страниците на романа му. Не мога да повярвам, в много от случаите, че хората постъпват така, както е описал Вербер, не мога да повярвам, че една майка ще изостави детето си и ще слезе в онова зловещо мазе. Не мога да повярвам в още много от постъпките на героите му, но ще се въздържа от спойлери и ще продължа с хвалбите, приемайки, че авторът вероятно наистина е мравка и просто не познава добре нас хората.

   Книгата е написана увлекателно, леко и по бестселъровски, ако мога така да се изразя. Не те оставя да си отдъхнеш, докато не стигнеш до финала. Пълна е с интересни факти из „Енциклопедия на относителното и абсолютното знание” като например това, че мравката снася по желание според наличните сперматозоиди или как най-удивителната „професионална” мутация е тази на любовта.

   А сега ще пусна и мухата, която бръмчи по време на цялата мравешка история.  Можете ли да направите четири равностранни триъгълника само с шест кибритени клечки?

  Опитайте, но знайте, че трябва да мислите различно, а не по обичайния начин.  Ако не успеете, винаги можете да прочетете „Мравките” на Бернар Вербер.  Ако пък успеете, сигурна съм, че ще я прочетете, за да сравните резултата и за да видите защо по дяволите в книга за мравките се решават задачи за триъгълници и кибритени клечки?!

Ревю за "Мравките" в Аз чета

Ревю за "Мравките" в Сивостен

Ревю за "Мравките" в SERENDIPITY STRANGE

Ревю за "Мравките" в Книголандия 

Черният ангел - раждането на един от нас

Иван Русланов

    Няма да слагам оценка и на тази книга. Най-вече, защото е писана от прекалено млад човек и аз просто не попадам в целевата група на книгата. Сигурна съм, че тя ще открие своите верни почитатели, въпреки допуснатите недоразумения. Отдавна съм стигнала до извода, че за младите е поезията, но прозата е добре се твори след качествено и количествено натрупване на житейски опит. В противен случай младостта на автора се изсипва като студен дъжд върху уврялата ми с годините глава и ме оставя с киселото чувство, че остарявам и авторовите бленувани идеали отдавна са се изпарили от нея.

  Имам и един доброжелателен съвет към Иван Русланов. Моля те, залагай повече на действието и диалозите. Оплиташ се като коте в калчища всред абсурдни понякога описания, понякога сполучливи, но идеята е, че действието така ми се изплъзва докато чета, че се налага да си направя кафе, да го изпия и да продължа, с надеждата, че то (действието) е там някъде и ме очаква.

   Това е от мен. Продължавайте да пишете млади автори, трупайте опит. Никога не се знае от коя свиня какво прасе ще излезе, така че дерзайте!