вторник, 4 декември 2012 г.

Да пробудиш драконче...

 На рафта

  Това е книга, която ме оставя със смесени чувства и раздвоено, даже разтроено мнение.
  Написана е добре, можеш да се вживееш в света и да се поставиш на мястото на героите. Още повече, че това е нашият, роден, български свят. Само че онзи, в който живеехме през деветдесетте години - един много неприятен и проблематичен период от българската история. Този факт, според мен, поставя произведението в някакви граници, които щеше да е по-добре да ги няма. Дали днешните млади биха разбрали абсурдността на онези години и ще могат ли да съпреживеят адекватно терзанията на главния герой?
Не вярвам.
 Но е възможно и да бъркам. Може би изобличаването на пошлостите, с които се сблъсквахме тогава, биха посели семето на правдата в сърцата им. Биха ги направили по-добри и неподдаващи се на мутренския фолклор, дано!
 И именно от горното заключение се ражда това, което ме подразни най-много в тази история, надявам се мнението ми да се възприеме градивно.
 Идеята на книгата има страхотния заряд и потенциал да разпердушини човешките отношения в ситуацията на мутренското господство по онова време. А вместо това какво се случва? Гледаме през очите на един полуидеален бъдещ екшън герой и една идеална змеица. Те са страхотни, изтъкани от идеали, ценности, древна памет и генетично наследени съдбовности. Срещат се в България през деветдестте години и като за начало правят на пух и прах една нещастна личност като Светлана, която очевидно е жертва на времето в което живее. Разпердушинват я от пиедестала на собствената си непогрешимост и великолепност и я изпращат да си ходи по живо, по здраво. А тя бе толкова интересна, толкова по-интересна като психологически образ от появилата се като от приказка на Шарл Перо, Верена.
  Телаллов се е плъзнал по повърхността на човешките отношения , посочва с пръст грешниците, осъжда ги, съжалява ги, но до там. Героите му са идеализирани, захаросани като от американски екшън. И тихо скърцам със зъби от яд, защото умее да пише, умее да създава светове и характери. Но сякаш улисан в това - кое е право и кое криво, отказва да ни покаже героите си в дълбочина, с човешките им слабости и недостатъци. Пробутва ни някакви холивудски схеми за справяне с проблемите от онзи период, но ние нямахме драконови ризи да ни пазят. Много от нас загубиха части от себе си някъде там, през деветдесетте и нарицателното сочене с пръст не помага на никого. Не спасява никого.
  Но любовната история е по своему красива. Щях да приема с носталгия чистотата и наивността й, ако я нямаше претенцията за превъзпитаване на обществото в разни идеали и гордост от българския произход. За бога, ние хората можем да станем по-добри, ако се поставим на мястото на другия, ако съпреживеем нечии катарзис и отроним поне една сълза съчувствайки на някой друг. Не са ни нужни пророци като тези от разказа на Елин Пелин, „Пророк“.
  При все това ще се гмурна отново в света на Дичо и Верена с продълженията на „Да пробудиш драконче“, защото това е един пленяващ български свят на змейове, който не бих си позволила да изпусна. Пък и ме глождат два въпроса - как ще се развие междувидовата любовна история и как ще се развие/ се е развил Николай Теллалов като писател?  

 Блог на читанката - "Да пробудиш драконче" 

Сайтът "Аз чета" - "Да пробудиш драконче"


Няма коментари:

Публикуване на коментар