сряда, 26 декември 2012 г.

Кастинг за Месия

На рафта 

Петър Делчев



   „Мъжете в залата одобрително зашумяха. Харесваше им Григорий, вярно говореше. Сами се бяха сблъсквали с интереса на хората към религията като към динозавър, който е забравил да еволюира. Зовяха себе си „християни“, но гледаха на свещеничеството отгоре, като че те самите знаят нещо, което убягва на изостаналите умове на църковниците.“
Из „Кастинг за Месия“



   Първият бестселър, Книгата, която е неизчерпаем извор на вдъхновение. Темите, върху които са изградени съдбите на всеки от нас (дори и да не го осъзнаваме, дори и да го отричаме), архаични, но винаги вълнуващи. Защото ние все още търсим смисъла, нуждаем се от опора, от котва, която да ни закотви някъде - всред вселената от безкрайни въпроси и несигурността на всеки нов ден. 
    Трудно ми е да осъзная колко велика книга е Библията и колко дълбоко е стиснала за гушите всеки от нас. Може да си откровен атеист, лежерен непукист, свърхмодерен човек със собствена философия за Бога, скептичен учен или сляпо и фанатично вярващ във всяка нейна буква христянин-до-мозъка-на-костите, но при всички тези случай тя присъства в живота ти. Така както сме плод на гените на своите предци, така сме и плод на вярата им, защото от тях сме произлезли. Макар всяко ново поколение да се опитва да срути статуквото и да открие нови богове и нови идоли, нова мода и нови истини, човечеството не може да изостави вечните теми. Не може да се въздигне над тях. Не може да ги пренебрегва. Не може да отрече човешката си същност. А тя копнее за любов, обич и съпричастност. Тя копнее за сигурност и вечност. Who wants to live forever? А вечност могат да ти дадат само две неща – първото е семейството, защото то е клетката, възпроизвеждаща гените ти, възпроизвеждаща живота, възпроизвеждаща част от теб. Второто е вярата в Бог. А Бог е любов, защото любовта е тази, която създава семейството.
   Да, религията продава, така както продава любовта. Въпреки, че повечето от нас гледат на религията точно по начина, описан от Делчев в цитата най-отгоре, религията наистина продава. Дали ще преразказваш библейски псалми като Пауло Коелю или ще заложиш на мистериозно-религиозен екшън чипс като Дан Браун, дали ще пишеш като Умберто Еко или като Джоузеф Хелър, а може би като Елин Пелин, ако темата е религия - читатели все ще се намерят. Темата на „Кастинг за Месия“ е наистина много добре избрана, духът на времето е уловен. Наистина ли ни дебне бездуховна бездна, атеистичен армагедон, в който смъртта властва над живота. Бъдеще, в което човекът е бог, господар на собствената си смърт?
    Ето къде се пропуква доверието ми в тази книга. Делчев е измислил бъдеще, в което хората търгуват със смъртта си. Всеки, който иска може да се възползва от офертите на т.н. „черни курорти“, където срещу заплащане можеш да получиш услугата асистирано самоубийство.
    Разбирате ли, истината е, че човек и сега е свободен да се самоубие. Никой не стои и не дебне дали няма да се нагълташ със сънотворни, дали няма да провесиш въже през някоя греда на тавана (ако имаш греди на тавана) , може и харакири да си спретнеш, ако си почитател на японската култура, вариантите са много. Ако има желание, намира се и начин.
   Обаче регламентираното самоубийство, практикувано в курорти и обект на бизнес е такава каша, че съвсем сериозно се чудя – никой ли не се замисли малко - автор, първи читатели, редактори!? Властта, която се съсредоточава в ръцете на подобни съдържатели на курорти става неограничена, те могат да фалшифицират самоубийства съвсем законно. Ами близките и роднините на самоубийците. Как биха възприели подобен законен бизнес?
    Такава една постановка сама по себе си е казус, който може да се разнищва на страниците на също толкова обемен роман, колкото е и „Кастинг за Месия“, а вместо това ни е набързо спуснат с няколко изречения и въобще не е аргументиран, защитен, проверен. Дори не твърдя, че такова бъдеще е невъзможно, а само, че Делчев не е го е защитил така, че да му повярвам.
    Но това не е най-неприятното в книгата, въпреки че съвсем лесно можеше да се избегне при едно по-внимателно обмисляне. За мен най-неприятното е странното редуване на интелигентно, достоверно и изразително писане с безумни сцени като тази, в която репортерката се подмокря от погледа на сърфиста или високомерно-шегаджийското остроумие, в стил "Бонд, Джеймс Бонд", което демонстрира Чилаверт пред делегатите на Събора. Такива дебелашко-хлапашки изцепки (най-софт определението, което ми хрумна) направо ме отблъснаха и размирисаха работата. Този непрекъснат стремеж към остроумие измаря очите ми и досажда. Освен това не стои на място, недостоверно е. Вярно е, че има прекрасни изречения, вярно е че има приятни шеги и сравнения, но когато се прекалява дори и най-сполучливите майтапи започват да дразнят.
    Извън тези критики, мисля че книгата определено си заслужава. Няма да се задълбочавам по отношение нито на героите, нито на политическите, картелните и религиозни машинации, защото те са обект на по-сериозен и задълбочен анализ, а това ревю стана достатъчно дълго и без тях. Мащабите на историята са огромни, проучванията са сериозни, а някои от идеите са достатъчно оригинални за да ме накарат да мисля дълго и задълбочено по тях. Вероятно всеки би открил по нещо за себе си, защото сюжетните линии са много, разнообразни са и са майсторски написани.
   И малко ми е криво, защото ако авторът бе получил една отдадена и компетентна помощ би се получило нещо наистина омагьосващо (по моята скала за оценка), а сега освен да я сложа на рафта и да въздъхна намусено друго не мога да направя. Хора, пишещи като Делчев и с подобни гигантски идеи в главата си се нуждаят от коректив. Нормално е при такъв замах на работата да се оплескат тук-там нещата.
    Очаквам с нетърпение втората част и пожелавам голям успех на Петър Делчев. А някой път, ако ми дойде вдъхновение, може да напиша нещо вещерско и за героите, които са колоритни, разнолики и интересни, но нали съм си вещица и по тях съм събрала цял котел със злоба да изсипя. 

Вижте ревюта в Литературата Днес и в Книголандия

петък, 21 декември 2012 г.

"Вълчи разкази"


На рафта


"Вълчи разкази" от Васил Попов

      Слагам „Вълчите разкази“ на рафта, при това, с голямо удоволствие. С една уговорка обаче, нуждаят се от редактор.
   Но дори и в този - суров и необработен вид са пленяващи. Връщат ме в онази българска древност, която е извор за вдъхновение на не един и двама български писатели. При това Попов се справя много добре с атмосферата и пресъздаването на автентична обстановка. Можеш да се потопиш и във времето и в историята, представяш си планината, дебелия сняг и съпреживяваш Радуловите терзания. Определено мога да кажа, че авторът ме спечели на своя страна и от днес нататък ще бъда негова вярна почитателка.
    Въпреки това имам и доста забележки. На първо място е смяната на гледните точки. Това прехвърляне развлачва действието. Струва ми се, че има излишно разтакаване и нещата могат да се напишат по-стегнато и сбито. По този повод ми изникна една мисъл на Чехов, а именно - „Изкуството да се пише е изкуство да се съкращава.“ Що се отнася до „Вълчите разкази“ този цитат е особено актуален. Един добър редактор навярно би помогнал в това отношение.
    Изрази като: „Аз зарових томахавката- в случая револвера.“ стоят нелепо за епохата, в която се развива действието. Мисля че текстът трябва да бъде внимателно изчистен от такива пропуски. Съмнения ме налегнаха и за това, че един обикновен овчар, по време на турското робство, има бинокъл. А използването на „уважи“ за охарактеризиране на половия акт между мъжете-вълци и Магда направо ме развесели. Някак по-автентично би звучало например, използването на изрази като - да лежи/лежат с нея, да бъде/ бъдат с нея, но "уважи" ми звучи като махленски лаф.
   Имам и забележка за използването на „каза ето какво“. Среща се прекалено често в текста и мен лично ме подразни. Не мисля, че допринася с нещо за атмосферата, по-скоро пречи.
   И ми се иска да откривам повече характер в героите, някак ми убягват, изплъзват ми се, не мога да ги усетя истински.
   Като цяло обаче, съм завладяна от разказите на Васил Попов. Сигурна съм в огромния му потенциал да ме омагьоса. Нуждае се единствено от малко помощ и повече опит и вещина. От сърце му желая вдъхновението и страстта за писане да не го напускат никога.





четвъртък, 13 декември 2012 г.

"Паднали кралства"

Паднали Кралства - Морган Роудс
   След известно колебание реших да не давам оценка на тази книга. Причината е, че отдавна вече не съм във възрастовата категория, в която бих я сложила на рафта си. Вещицата в мен би я запратила с лекота в ъгъла, но носталгията по младите ми години си каза тежката дума. Няма как да съм на 100% процента сигурна, но подозирам, че ако се бях срещнала с „Паднали кралства“ преди около двадесетина години щях да съм запленена от магичния свят на Митика.
   Че как иначе! Има от всичко, което би вдъхновило въображението на младите читатели. Предопределена от звездите красива магьосница, която владее магията на четирите елемента. Мрачни тайни, убийства и интриги. Безсмъртни бдители, които посещават света на смъртните въплъщавайки се в соколи. Жестоки владетели, които не се спират пред нищо за да задоволят амбициите си за могъщество и власт. Трагични любови, зли вещици и разглезени благородници населяват този изпълнен с приключения свят, който не е съвсем предсказуем и от време на време стъпва встрани от установения за жанра канон.
   И за да не изневеря напълно на злата си природа ще си кажа и забележките. Поне тези, които най-много ме подразниха.
  Авторката Морган Роудс или Мишел Роуен, както е истинското й име, е известна с паранормалната си романтика, така че не очаквайте нещо кой-знае колко различно от това, с което е станала известна. „Паднали кралства“ е рекламиран като епичен фентъзи роман, но той е много по-романтичен, отколкото епичен. Чувствата на героите, израженията им, емоциите им са много по-експонирани отколкото е характерно за моя вкус. Книжката може да се възприеме добре, ако се мисли за нея като за приказка. Претенцията за епично фентъзи ми се струва прекалена. Историята е лековато разказана, отгоре, отгоре. Няма дълбочина, мащабът е малък и набързо скроен. Сякаш Роудс е бързала за някъде, когато я е писала.
   Възприемайки я като приказка, мога да се примиря с лековатия, простоват стил и дори с допуснатите недоразумения на места. Както и с някои от дървеняшките диалози, но за епично фентъзи би трябвало да се постарае повече от това.
   Казах ли, че кориците на MBG ме кефят много и са фентъзи отвсякъде?
  Това е книжка, писана с въображение, действието се развива бързо, не успява да доскучее с отегчителни описания. И няма вампири, което си е все пак нещо. Но предупреждавам, че е за по-млади и непретенциозни читатели, неопитали още от майсторите на епичното фентъзи. Чудесен коледен подарък за прохождащи в приказното фентъзи подрастващи и носталгично понесени от вълните на романтиката вещици.

неделя, 9 декември 2012 г.

Геномът - автобиография на един биологичен вид в 23 глави

Омагьосваща
Геномът - Мат Ридли 


   Идеята на Мат Ридли – да обвърже главите от книгата си „Геномът“ с всяка от 23-те отделни двойки човешки хромозоми не е нещо невиждано или нечувано. Той признава, че е заимствал хрумването си от Примо Леви, който обвързва главите от автобиографичната си книга с всеки един от елементите на периодичната система. 
Въпреки това „Геномът – автобиография на един биологичен вид в 23 глави“ е една изключително оригинална и интригуваща разходка сред тайните на живота.
   Първа глава започва така - „В началото бе Словото.“ Звучи ли ви познато? Да, така започва и евангелието от Йоан. Но в никакъв случай не си мислете, че това е поредната псевдонаучна компилация от чути-недочути научни истини, религиозни тълкования и шарлатански спекулации, тип - „звездите ми го говорят“. Мат Ридли е зоолог, защитил е докторат в Оксфорд и книгата му е придружена от сериозна библиографична справка. 
А в първа глава Ридли ни разказва за хромозома 1, където се намира следата от онази първа Дума, която свързва информацията за живота със самия живот.
   Едно от многото предимства на книгата е това, че докато четеш за ролята, която играе даден ген във функционирането на сложния човешкия организъм, научаваш и изключително интересни факти от историята, науката, и човешката психика. При това поднесени на един лесносмилаем и увлекателен език, нямащ нищо общо с някой сух и скучен, научен реферат.
   Пътешествието с Ридли по спиралата на нишката, наречена живот, въвлича в разискването на въпроси, които несъмнено по един или друг начин, вълнуват всеки от нас:
  -  Кое е това, което ни отличава от човекоподобните маймуни? Възможно ли е сливането на две хромозоми да доведе до такива разлики или всъщност приликите са повече? 
  - Наследствена ли е интелигентността? 
  - Какво точно представлява неизлечимата болест на хубавата докторка от сериала Доктор Хаус? 
      И така нататък...
  Още много и вълнуващи загадки се разнищват на страниците на тази завладяваща книга. Но ако все още не съм запалила интереса ви по „Геномът“- ще се опитам да го направя с нещо, което ме изненада и потресе. 
   Ако прочетете тази книга ще се откажете веднъж за винаги от илюзията, че мъжете и жените могат да живеят в мир и разбирателство! :) ;)
Войната за вдигнатия капак на тоалетната чиния се води и между хромозомите. И ако на ниво организъм мъжете печелят битката, то на генетично ниво са принудени да бягат и да се крият.
    Ах, ах, всяка вещица-феминистка, каквато съм и аз, трябва да прочете това! За да се изкикоти самодоволно, както само вещиците могат и да потрие зловещо с ръце. След това да запали котлето и да забърка отвара с омайно биле, с която да прелъсти поредната жертва на проклетата Х-хромозома.
И нека войната продължи!


Ето какво мислят и мъжете ;) Книголандия за "Геномът"

                                                               Lammoth за "Геномът" 

вторник, 4 декември 2012 г.

Орфеус слиза в ада


   На рафта
Георги Малинов

   Всеки от нас навярно възприема ада различно, както и рая. И все пак има нещо, което е общо за всички – в ада е лошо, а в рая хубаво. На едното място си осъден на вечни мъки, а в другото хвъркаш безгрижно с чисто новите си бели крилца от облаче на облаче, тананикайки любимата си мелодия.
  Мда, глупотевини... Та по същество - „Орфеус слиза в ада“ е едно страшно увлекателно и добре изпипано произведение, което препоръчвам горещо. Най-вече заради атмосферата, заради пълнокръвно изградения свят и симпатичните герои. Браво, ето така трябва да се пишат книги! Въпреки че ревютата, които бях прочела преди да се заема с романа, ми подсказаха недвусмислено какво ще се случи на финала с нетърпение разлиствах лист след лист до самия край.
   Всъщност точно финалът ме подразни и върху него ще изсипя вещерската си злоба. Все пак, колкото и да ти е харесала някоя книга винаги можеш да кажеш и нещо лошо, нали?
   Работата е там, че нямаше да кажа нищо лошо, ако адът в книгата бе наречен по някакъв друг начин, а не именно ад. Вярно е, че случилото се на края може да се възприеме като личния ад на колобъра. Или личния ад на българите. Обаче се противопоставят две империи. Ами тази, от която иде колобърът – тя чий ад е?
  Ех, колко хубаво би било ние българите да спрем да се чувстваме като жертвите, попаднали в някакъв ад. Инфантилно е. Не е нужно да се отварят охранявани от триглави кучета портали за да преминем от другата страна. Там, където с общи усилия и работа бихме могли да променим реалността си.
   По лесно е разбира се, да се оправдаваш с ада. Мястото, в което всички са лоши, черни дяволи. И ето ти го оправданието, с което за да се спасиш си готов да натикаш съседа си до шия в казана. Ще стъпиш върху него и ще излезеш. Ама той те хваща за глезена и не пуска, гадината!
  Може би не съм права, може би нищо не зависи от нас. Възможно е съдбата ни да зависи от американците, от извънземните, от разположението на звездите в хороскопа ни или от желанията на олимпийските богове. Знам ли, вие преценете за себе си!?
   „Орфеус слиза в ада“ е чудесна книга. Прочетете я. Въпреки капризите ми на вещица не мога да отрека този безспорен факт.


Фентъзийното място за "Орфеус слиза в ада" 

Книголандия за "Орфеус слиза в ада"

Да пробудиш драконче...

 На рафта

  Това е книга, която ме оставя със смесени чувства и раздвоено, даже разтроено мнение.
  Написана е добре, можеш да се вживееш в света и да се поставиш на мястото на героите. Още повече, че това е нашият, роден, български свят. Само че онзи, в който живеехме през деветдесетте години - един много неприятен и проблематичен период от българската история. Този факт, според мен, поставя произведението в някакви граници, които щеше да е по-добре да ги няма. Дали днешните млади биха разбрали абсурдността на онези години и ще могат ли да съпреживеят адекватно терзанията на главния герой?
Не вярвам.
 Но е възможно и да бъркам. Може би изобличаването на пошлостите, с които се сблъсквахме тогава, биха посели семето на правдата в сърцата им. Биха ги направили по-добри и неподдаващи се на мутренския фолклор, дано!
 И именно от горното заключение се ражда това, което ме подразни най-много в тази история, надявам се мнението ми да се възприеме градивно.
 Идеята на книгата има страхотния заряд и потенциал да разпердушини човешките отношения в ситуацията на мутренското господство по онова време. А вместо това какво се случва? Гледаме през очите на един полуидеален бъдещ екшън герой и една идеална змеица. Те са страхотни, изтъкани от идеали, ценности, древна памет и генетично наследени съдбовности. Срещат се в България през деветдестте години и като за начало правят на пух и прах една нещастна личност като Светлана, която очевидно е жертва на времето в което живее. Разпердушинват я от пиедестала на собствената си непогрешимост и великолепност и я изпращат да си ходи по живо, по здраво. А тя бе толкова интересна, толкова по-интересна като психологически образ от появилата се като от приказка на Шарл Перо, Верена.
  Телаллов се е плъзнал по повърхността на човешките отношения , посочва с пръст грешниците, осъжда ги, съжалява ги, но до там. Героите му са идеализирани, захаросани като от американски екшън. И тихо скърцам със зъби от яд, защото умее да пише, умее да създава светове и характери. Но сякаш улисан в това - кое е право и кое криво, отказва да ни покаже героите си в дълбочина, с човешките им слабости и недостатъци. Пробутва ни някакви холивудски схеми за справяне с проблемите от онзи период, но ние нямахме драконови ризи да ни пазят. Много от нас загубиха части от себе си някъде там, през деветдесетте и нарицателното сочене с пръст не помага на никого. Не спасява никого.
  Но любовната история е по своему красива. Щях да приема с носталгия чистотата и наивността й, ако я нямаше претенцията за превъзпитаване на обществото в разни идеали и гордост от българския произход. За бога, ние хората можем да станем по-добри, ако се поставим на мястото на другия, ако съпреживеем нечии катарзис и отроним поне една сълза съчувствайки на някой друг. Не са ни нужни пророци като тези от разказа на Елин Пелин, „Пророк“.
  При все това ще се гмурна отново в света на Дичо и Верена с продълженията на „Да пробудиш драконче“, защото това е един пленяващ български свят на змейове, който не бих си позволила да изпусна. Пък и ме глождат два въпроса - как ще се развие междувидовата любовна история и как ще се развие/ се е развил Николай Теллалов като писател?  

 Блог на читанката - "Да пробудиш драконче" 

Сайтът "Аз чета" - "Да пробудиш драконче"