Сянката

В ъгъла

Сибин Майналовски

               Какво да ви кажа за "Сянката"!? Много съм объркана, защото определено не мога да я сложа на моя рафт и причината е най-вече в това, че убийствата - плод на мъжки комплекси, извращенията и кръжовадните котки не ми допадат особено. Ако имаше повече разкази като "Симбиоза", "Джонатан и звездите", "Третият закон на Толкин" щях да й намеря местенце, защото Майналовски определено има бъдеще като писател и смятам, че му предстоят успехи, особено ако задълбае повече в психиката на героите си. Лично на мен ми е по-интересно да чета за хора, които успяват да се съхранят, да се преборят със страховете и миналото си, които намират вътрешна сила да преодолеят слабостта, и въпреки понесената болка и предадените надежди продължават напред. Струва ми се прекалено лесно - с чука по главата или пориш с ножа и кой- откъдето... Обичам, когато литературата носи послание, дава на читателите смисъл, задава въпроси и води към отговори. Разказите, поднесени по начина, по който са разказани в "Сянката"  задават едно  много повърхностно послание, а именно - да, аз станах убиец, но за това са виновни Пенка, Мимето и Цура, щото са кухи кифли. 

 Естествено това е мое мнение и никой не е длъжен да се съобразява с него. 

           Отдавна се канех да се запозная с творчеството на Сибин и определено не съжалявам, че се сдобих със сборника, но има разминаване в допирните ни точки. Иначе има интересни, много интересни идеи, но защо не ги развива на повече страници, с повече характер в героите?

        Държа да подчертая, че причината да я сложа в ъгъла се дължи основно на тематиките, които избира Майналовски, т.е. в моя телевизор. И ако някога реши да смени посоката ще се радвам отново да прочета нещо от него. 

Вижте и други, много по-положителни отзиви:

"Сянката" в the DARK CORNER

"Сянката" в ART 

"Сянката" в ЛитАгит

ЕМАНЦИПИРАНА МАГИЯ

Омагьосваща

Тери Пратчет

  Ето, това е книгата, която няма как да не получи ревю във Вещерския книжен рафт, защото става въпрос за вещици. И още повече за Баба Вихронрав.

  Освен това всяка вещица е феминистка, както всяка феминистка е вещица (ако не разбираш, попитай първия срещнат мъж, пардон магьосник, и той ще ти обясни по-подробно;)). А на нас вещиците ни се налага да „сритваме“ мъжките задници надничайки от кухнята, докато готвим, чистим и дундуркаме поколението. Сражаваме се с метли вместо с помпозните магьоснически жезли, а когато покажем, че можем и знаем, се сблъскваме с най-могъщата мъжка, пардон магьосническа магия за невидимост – спират да ни виждат.

Ако все пак ни видят, не ни чуват.

Ако ни чуят, снизходително заявяват, че не ни е тук мястото.

Е, как тогава да не се еманципираш и да не тръгнеш да разбиваш статуквото с главата напред, особено ако си млада и можеща като Еск!?

  И така, осмият син на осмия син се оказва не син, а дъщеря и започва една бъркотия по пратчетовски, която е безкрайно забавна, увлекателна и дори някак уютна. Това предполагам се дължи на Пратчетовия талант да изгражда героите си и Света на Диска така, че да ги заобичаш моментално, въпреки пародийния им характер.

  В първия момент след като прочетох книгата, останах леко разочарована от финала. Очаквах по-сериозен сблъсък и екшън. Искаше ми се да викам: - давай Еск, давай, покажи на тези твърдоглави, надути магьосници какво наистина можеш!

 Впоследствие осъзнах, че Пратчет е прекалено мъдър за подобен холивудски сценарий. В крайна сметка, когато човек приеме себе си и заживее в хармония както с качествата, така и с недостатъците си, разбира, че няма нужда да се доказва по женски или по мъжки, наши и ваши, Левски и ЦСКА. И тогава по естествен начин се слага начало на сътрудничеството. А уверявам ви, сътрудничеството на Баба Вихронрав с Архиканцлер Прякоцеп не е за изпускане. 

Ревю за Еманципирана магия в Книголандия

Ревю за Еманципирана магия в lammothsblog

Ревю за Еманципирана магия в kaka-cuuka.com

Ревю за Еманципирана магия във виртуалната библиотека на Николай Василев 

Мравките

На рафта 

Бернар Вербер

„През няколкото секунди, които ще са ви необходими, за да прочетете тези четири реда:

— на Земята ще се родят 40 човеци и 700 милиона мравки;

— на Земята ще умрат 30 човеци и 500 милиона мравки.”

Из „Мравките”

    Винаги ми е бил интересен животът на насекоми като мравките и пчелите. Още от часовете по биология в училище. Намирам ги за удивителни и невероятни създания, за една от големите загадки на живота и срещата ми с „Мравките” на Вербер бе направо като срещата ми с парче торта след дълга и изтощителна диета. Изгълтах книгата на един дъх и възкликнах – „Ле-ле-е, този човек е мравка!”

   Само като го възприемам като мравка, мога да си обясня невероятните описания на мравешкия свят и тотално схематичните и неправдоподобни герои хора, които населяват страниците на романа му. Не мога да повярвам, в много от случаите, че хората постъпват така, както е описал Вербер, не мога да повярвам, че една майка ще изостави детето си и ще слезе в онова зловещо мазе. Не мога да повярвам в още много от постъпките на героите му, но ще се въздържа от спойлери и ще продължа с хвалбите, приемайки, че авторът вероятно наистина е мравка и просто не познава добре нас хората.

   Книгата е написана увлекателно, леко и по бестселъровски, ако мога така да се изразя. Не те оставя да си отдъхнеш, докато не стигнеш до финала. Пълна е с интересни факти из „Енциклопедия на относителното и абсолютното знание” като например това, че мравката снася по желание според наличните сперматозоиди или как най-удивителната „професионална” мутация е тази на любовта.

   А сега ще пусна и мухата, която бръмчи по време на цялата мравешка история.  Можете ли да направите четири равностранни триъгълника само с шест кибритени клечки?

  Опитайте, но знайте, че трябва да мислите различно, а не по обичайния начин.  Ако не успеете, винаги можете да прочетете „Мравките” на Бернар Вербер.  Ако пък успеете, сигурна съм, че ще я прочетете, за да сравните резултата и за да видите защо по дяволите в книга за мравките се решават задачи за триъгълници и кибритени клечки?!

Ревю за "Мравките" в Аз чета

Ревю за "Мравките" в Сивостен

Ревю за "Мравките" в SERENDIPITY STRANGE

Ревю за "Мравките" в Книголандия 

Черният ангел - раждането на един от нас

Иван Русланов

    Няма да слагам оценка и на тази книга. Най-вече, защото е писана от прекалено млад човек и аз просто не попадам в целевата група на книгата. Сигурна съм, че тя ще открие своите верни почитатели, въпреки допуснатите недоразумения. Отдавна съм стигнала до извода, че за младите е поезията, но прозата е добре се твори след качествено и количествено натрупване на житейски опит. В противен случай младостта на автора се изсипва като студен дъжд върху уврялата ми с годините глава и ме оставя с киселото чувство, че остарявам и авторовите бленувани идеали отдавна са се изпарили от нея.

  Имам и един доброжелателен съвет към Иван Русланов. Моля те, залагай повече на действието и диалозите. Оплиташ се като коте в калчища всред абсурдни понякога описания, понякога сполучливи, но идеята е, че действието така ми се изплъзва докато чета, че се налага да си направя кафе, да го изпия и да продължа, с надеждата, че то (действието) е там някъде и ме очаква.

   Това е от мен. Продължавайте да пишете млади автори, трупайте опит. Никога не се знае от коя свиня какво прасе ще излезе, така че дерзайте!

Кастинг за Месия

На рафта 

Петър Делчев

   „Мъжете в залата одобрително зашумяха. Харесваше им Григорий, вярно говореше. Сами се бяха сблъсквали с интереса на хората към религията като към динозавър, който е забравил да еволюира. Зовяха себе си „християни“, но гледаха на свещеничеството отгоре, като че те самите знаят нещо, което убягва на изостаналите умове на църковниците.“

Из „Кастинг за Месия“

   Първият бестселър, Книгата, която е неизчерпаем извор на вдъхновение. Темите, върху които са изградени съдбите на всеки от нас (дори и да не го осъзнаваме, дори и да го отричаме), архаични, но винаги вълнуващи. Защото ние все още търсим смисъла, нуждаем се от опора, от котва, която да ни закотви някъде - всред вселената от безкрайни въпроси и несигурността на всеки нов ден. 

    Трудно ми е да осъзная колко велика книга е Библията и колко дълбоко е стиснала за гушите всеки от нас. Може да си откровен атеист, лежерен непукист, свърхмодерен човек със собствена философия за Бога, скептичен учен или сляпо и фанатично вярващ във всяка нейна буква христянин-до-мозъка-на-костите, но при всички тези случай тя присъства в живота ти. Така както сме плод на гените на своите предци, така сме и плод на вярата им, защото от тях сме произлезли. Макар всяко ново поколение да се опитва да срути статуквото и да открие нови богове и нови идоли, нова мода и нови истини, човечеството не може да изостави вечните теми. Не може да се въздигне над тях. Не може да ги пренебрегва. Не може да отрече човешката си същност. А тя копнее за любов, обич и съпричастност. Тя копнее за сигурност и вечност. Who wants to live forever? А вечност могат да ти дадат само две неща – първото е семейството, защото то е клетката, възпроизвеждаща гените ти, възпроизвеждаща живота, възпроизвеждаща част от теб. Второто е вярата в Бог. А Бог е любов, защото любовта е тази, която създава семейството.

   Да, религията продава, така както продава любовта. Въпреки, че повечето от нас гледат на религията точно по начина, описан от Делчев в цитата най-отгоре, религията наистина продава. Дали ще преразказваш библейски псалми като Пауло Коелю или ще заложиш на мистериозно-религиозен екшън чипс като Дан Браун, дали ще пишеш като Умберто Еко или като Джоузеф Хелър, а може би като Елин Пелин, ако темата е религия - читатели все ще се намерят. Темата на „Кастинг за Месия“ е наистина много добре избрана, духът на времето е уловен. Наистина ли ни дебне бездуховна бездна, атеистичен армагедон, в който смъртта властва над живота. Бъдеще, в което човекът е бог, господар на собствената си смърт?

    Ето къде се пропуква доверието ми в тази книга. Делчев е измислил бъдеще, в което хората търгуват със смъртта си. Всеки, който иска може да се възползва от офертите на т.н. „черни курорти“, където срещу заплащане можеш да получиш услугата асистирано самоубийство.

    Разбирате ли, истината е, че човек и сега е свободен да се самоубие. Никой не стои и не дебне дали няма да се нагълташ със сънотворни, дали няма да провесиш въже през някоя греда на тавана (ако имаш греди на тавана) , може и харакири да си спретнеш, ако си почитател на японската култура, вариантите са много. Ако има желание, намира се и начин.

   Обаче регламентираното самоубийство, практикувано в курорти и обект на бизнес е такава каша, че съвсем сериозно се чудя – никой ли не се замисли малко - автор, първи читатели, редактори!? Властта, която се съсредоточава в ръцете на подобни съдържатели на курорти става неограничена, те могат да фалшифицират самоубийства съвсем законно. Ами близките и роднините на самоубийците. Как биха възприели подобен законен бизнес?

    Такава една постановка сама по себе си е казус, който може да се разнищва на страниците на също толкова обемен роман, колкото е и „Кастинг за Месия“, а вместо това ни е набързо спуснат с няколко изречения и въобще не е аргументиран, защитен, проверен. Дори не твърдя, че такова бъдеще е невъзможно, а само, че Делчев не е го е защитил така, че да му повярвам.

    Но това не е най-неприятното в книгата, въпреки че съвсем лесно можеше да се избегне при едно по-внимателно обмисляне. За мен най-неприятното е странното редуване на интелигентно, достоверно и изразително писане с безумни сцени като тази, в която репортерката се подмокря от погледа на сърфиста или високомерно-шегаджийското остроумие, в стил "Бонд, Джеймс Бонд", което демонстрира Чилаверт пред делегатите на Събора. Такива дебелашко-хлапашки изцепки (най-софт определението, което ми хрумна) направо ме отблъснаха и размирисаха работата. Този непрекъснат стремеж към остроумие измаря очите ми и досажда. Освен това не стои на място, недостоверно е. Вярно е, че има прекрасни изречения, вярно е че има приятни шеги и сравнения, но когато се прекалява дори и най-сполучливите майтапи започват да дразнят.

    Извън тези критики, мисля че книгата определено си заслужава. Няма да се задълбочавам по отношение нито на героите, нито на политическите, картелните и религиозни машинации, защото те са обект на по-сериозен и задълбочен анализ, а това ревю стана достатъчно дълго и без тях. Мащабите на историята са огромни, проучванията са сериозни, а някои от идеите са достатъчно оригинални за да ме накарат да мисля дълго и задълбочено по тях. Вероятно всеки би открил по нещо за себе си, защото сюжетните линии са много, разнообразни са и са майсторски написани.

   И малко ми е криво, защото ако авторът бе получил една отдадена и компетентна помощ би се получило нещо наистина омагьосващо (по моята скала за оценка), а сега освен да я сложа на рафта и да въздъхна намусено друго не мога да направя. Хора, пишещи като Делчев и с подобни гигантски идеи в главата си се нуждаят от коректив. Нормално е при такъв замах на работата да се оплескат тук-там нещата.

    Очаквам с нетърпение втората част и пожелавам голям успех на Петър Делчев. А някой път, ако ми дойде вдъхновение, може да напиша нещо вещерско и за героите, които са колоритни, разнолики и интересни, но нали съм си вещица и по тях съм събрала цял котел със злоба да изсипя. 

Вижте ревюта в Литературата Днес и в Книголандия

"Вълчи разкази"

На рафта

"Вълчи разкази" от Васил Попов

      Слагам „Вълчите разкази“ на рафта, при това, с голямо удоволствие. С една уговорка обаче, нуждаят се от редактор.

   Но дори и в този - суров и необработен вид са пленяващи. Връщат ме в онази българска древност, която е извор за вдъхновение на не един и двама български писатели. При това Попов се справя много добре с атмосферата и пресъздаването на автентична обстановка. Можеш да се потопиш и във времето и в историята, представяш си планината, дебелия сняг и съпреживяваш Радуловите терзания. Определено мога да кажа, че авторът ме спечели на своя страна и от днес нататък ще бъда негова вярна почитателка.

    Въпреки това имам и доста забележки. На първо място е смяната на гледните точки. Това прехвърляне развлачва действието. Струва ми се, че има излишно разтакаване и нещата могат да се напишат по-стегнато и сбито. По този повод ми изникна една мисъл на Чехов, а именно - „Изкуството да се пише е изкуство да се съкращава.“ Що се отнася до „Вълчите разкази“ този цитат е особено актуален. Един добър редактор навярно би помогнал в това отношение.

    Изрази като: „Аз зарових томахавката- в случая револвера.“ стоят нелепо за епохата, в която се развива действието. Мисля че текстът трябва да бъде внимателно изчистен от такива пропуски. Съмнения ме налегнаха и за това, че един обикновен овчар, по време на турското робство, има бинокъл. А използването на „уважи“ за охарактеризиране на половия акт между мъжете-вълци и Магда направо ме развесели. Някак по-автентично би звучало например, използването на изрази като - да лежи/лежат с нея, да бъде/ бъдат с нея, но "уважи" ми звучи като махленски лаф.

   Имам и забележка за използването на „каза ето какво“. Среща се прекалено често в текста и мен лично ме подразни. Не мисля, че допринася с нещо за атмосферата, по-скоро пречи.

   И ми се иска да откривам повече характер в героите, някак ми убягват, изплъзват ми се, не мога да ги усетя истински.

   Като цяло обаче, съм завладяна от разказите на Васил Попов. Сигурна съм в огромния му потенциал да ме омагьоса. Нуждае се единствено от малко помощ и повече опит и вещина. От сърце му желая вдъхновението и страстта за писане да не го напускат никога.

"Куцулан" - Васил Попов 

"Вотив на витек" - Васил Попов

"Паднали кралства"

Паднали Кралства - Морган Роудс

   След известно колебание реших да не давам оценка на тази книга. Причината е, че отдавна вече не съм във възрастовата категория, в която бих я сложила на рафта си. Вещицата в мен би я запратила с лекота в ъгъла, но носталгията по младите ми години си каза тежката дума. Няма как да съм на 100% процента сигурна, но подозирам, че ако се бях срещнала с „Паднали кралства“ преди около двадесетина години щях да съм запленена от магичния свят на Митика.

   Че как иначе! Има от всичко, което би вдъхновило въображението на младите читатели. Предопределена от звездите красива магьосница, която владее магията на четирите елемента. Мрачни тайни, убийства и интриги. Безсмъртни бдители, които посещават света на смъртните въплъщавайки се в соколи. Жестоки владетели, които не се спират пред нищо за да задоволят амбициите си за могъщество и власт. Трагични любови, зли вещици и разглезени благородници населяват този изпълнен с приключения свят, който не е съвсем предсказуем и от време на време стъпва встрани от установения за жанра канон.

   И за да не изневеря напълно на злата си природа ще си кажа и забележките. Поне тези, които най-много ме подразниха.

  Авторката Морган Роудс или Мишел Роуен, както е истинското й име, е известна с паранормалната си романтика, така че не очаквайте нещо кой-знае колко различно от това, с което е станала известна. „Паднали кралства“ е рекламиран като епичен фентъзи роман, но той е много по-романтичен, отколкото епичен. Чувствата на героите, израженията им, емоциите им са много по-експонирани отколкото е характерно за моя вкус. Книжката може да се възприеме добре, ако се мисли за нея като за приказка. Претенцията за епично фентъзи ми се струва прекалена. Историята е лековато разказана, отгоре, отгоре. Няма дълбочина, мащабът е малък и набързо скроен. Сякаш Роудс е бързала за някъде, когато я е писала.

   Възприемайки я като приказка, мога да се примиря с лековатия, простоват стил и дори с допуснатите недоразумения на места. Както и с някои от дървеняшките диалози, но за епично фентъзи би трябвало да се постарае повече от това.

   Казах ли, че кориците на MBG ме кефят много и са фентъзи отвсякъде?

  Това е книжка, писана с въображение, действието се развива бързо, не успява да доскучее с отегчителни описания. И няма вампири, което си е все пак нещо. Но предупреждавам, че е за по-млади и непретенциозни читатели, неопитали още от майсторите на епичното фентъзи. Чудесен коледен подарък за прохождащи в приказното фентъзи подрастващи и носталгично понесени от вълните на романтиката вещици.